Пасианс на есенна тъга

Вятърът търкаля облак

по гърба на есен.

Облакът от вчера не е много весел.

Иска някой, тежестта му,

с обич да отнеме.

Хвърли сто мъниста и едно за мене.

Две врабчета се боричкат

с пет трохи от спомен.

Сбира се в секунда този свят огромен.

Мойто мимолетно лято

отлетя далече.

Тъжно ми е малко, но пък стига вече –

хапнах тиква, счупих орех,

слънце си намислих –

загрубяло в залез. Есента ми ти си...

... Чувам как се рони облак

и ще го погледам.

Нищо не е вечно, нито е последно.