Предъвканите рими на поета,

в песента на птица въплътени,

превръщат се в завета

на милион сърца ранени.

Разкъсаната дреха на луната

парцалена покрива онзи,

когото един ден земята

ще скрие тъй спокойна.

Недорисувана една картина

в ъгъла лежи покорно.

На нея отразени са ония,

които вече спят спокойно.

В стаята сумрачно жълта

поетът бди над листа бял

и тъмнината бавно го поглъща,

а искаше му се да е заспал.

Това е бремето, което

поетът плаща всеки ден,

намира муза там, където

лети високо белият орел.

Дали ще е разбран - не знае,

но пише рими, ден след ден,

а толкоз силно той желае

копнежът му да бъде споделен.

Предъвканите рими вече спят

и лунна дреха ги покрива,

една картина, вместо на стена,

в ъгъла покорно си почива.