Кой ли пее с мелодичен глас
и заглъхва нейде в тишината,
че нощта отдавна е при нас.
Пее сякаш плаче му душата.

И въздишам с песента му аз.
Вън потрепват тихичко листата.
Само вятърът във късен час
нежно ми почуква по стъклата.

Всяка нощ я слушам песента
и забравям за съня и мрака.
Слиза ниско светлата Луна
и се чуди кой ли ме разплака.

И зад облаче се скрива там,
да послуша за какво се пее.
Песента е много тъжна – знам,
скрита болка в тъмното се лее.

Тихо, тихо… Само този глас
сякаш, че раздира тишината.
До прозореца го слушам аз.
Колко мъка има по Земята…