Нямам стимула иззад връхлитащите мисли,
изроени една връз друга в надпревара.
Няма първа, няма и последна.
Няма сякаш нищо, има празен свод,
обхващащ всичко в нищото навеки.
И зад многото стени във сянка,
лутаща се мисъл и ехтеж.
Само ехото остана там печално -
подари му образ в тяло,
за да види синевата бяла
и да я обича тайно.
В леглото се мятат смарагдови същности.
Забравила съм сега какъв цвят има смарагда,
но зная, че ти си по някакъв начин същия.
И за това ми се иска да те измъкна от там,
за да не ослепееш от пурпура на желанието.
Печално е. В снега се изправя стълб,
около му- сянка- хванала се за другия край, обикаля.
После е смешно. Тя физически не би могла,
просто нечии очи я видяха такава.
А къде беше същността?
© Криста Todos los derechos reservados