Нямам стимула иззад връхлитащите мисли,

изроени една връз друга в надпревара.

Няма първа, няма и последна.

Няма сякаш нищо, има празен свод,

обхващащ всичко в нищото навеки.

И зад многото стени във сянка,

лутаща се мисъл и ехтеж.

Само ехото остана там печално -

подари му образ в тяло,

за да види синевата бяла

и да я обича тайно.

В леглото се мятат смарагдови същности.

Забравила съм сега какъв цвят има смарагда,

но зная, че ти си по някакъв начин същия.

И за това ми се иска да те измъкна от там,

за да не ослепееш от пурпура на желанието.

Печално е. В снега се изправя стълб,

около му- сянка- хванала се за другия край, обикаля.

После е смешно. Тя физически не би могла,

просто нечии очи я видяха такава.

А къде беше същността?