Не помня точно как се запознахме,
но помня още топлия ти глас,
край клоните на старата черница,
по пътя между Варна и Бургас.
Усещах как земята се разтваря
и как препускаха в гърдите ми коне,
със гриви от настръхнали стърнища.
И с конски впряг от млади ветрове.
Аз бях тогава сигурно слънчасал…
Пиян вървях до теб – като дъга,
макар да си представях, че съм рицар,
а ти до мене – майска синева!
… Години оттогава се събуждам,
щом чуя в мрака първите петли.
Сърцето ми на рана се превръща.
И тази рана почва да кърви…
От спомени… Усмивки и обиди…
От гневни думи. И добри очи.
Дълбоко в мене раната притихва.
Но още продължава да кърви…