По зъберите на живота скитах
По зъберите на живота скитах
прокудена, презряна, в самота,
проклинайки, че мога да обичам,
а наоколо ми глуха тишина,
когато ти дойде - самотен ястреб -
от битките по пътя, оцелял,
и блясъка си от очите ясни
на моето сърце поднесе в дар,
а общият ни пламък ни понесе
в едно безкрайно блаженство,
но неудържимите въпроси
ни питаха: Защо така? Защо?
- Затуй, че сме една съдба,
ний носим пламъка на радостта.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Росица Петрова Todos los derechos reservados
