По зъберите на живота скитах
По зъберите на живота скитах
прокудена, презряна, в самота,
проклинайки, че мога да обичам,
а наоколо ми глуха тишина,
когато ти дойде - самотен ястреб -
от битките по пътя, оцелял,
и блясъка си от очите ясни
на моето сърце поднесе в дар,
а общият ни пламък ни понесе
в едно безкрайно блаженство,
но неудържимите въпроси
ни питаха: Защо така? Защо?
- Затуй, че сме една съдба,
ний носим пламъка на радостта.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Росица Петрова Все права защищены
