Всяко лято във разгара

тръгваме към Сточна гара

с пояси, с торби с екипи

всякакви и скъпи дрипи.

Цялото семейство, баба и деца

взели сме дори семейната овца

и с голяма глъчка на перона

тъпчем всичко във вагона.

Та с кондуктора дебел и муден

почва разговор принуден

“А бе, майна, тиии...

Накъде отиваш, я кажи!

С толкова багаж торби?

Взел ли си достатъчно пари?“

“А бе чукан, ти си трай,

там е земен рай

и морето се синее,

слънцето жестоко грее

по крайбрежния район

с дъх на йодни пари и озон.

Но цените са корави –

обирджийски южни нрави

и затуй съм без билет,

но за жалост с лош късмет.“

Тоз кондуктор без сърце

място във купето ни отне

и на гара в малко село

ни свали с дърво дебело,

сам-сами във пущинака

без пари извън от влака.

Та тогаз вземáх решение

без да слушам чуждо мнение

в малка селска махала

наех къща на цена добра –

малка спретната квартира.

Дъс съседа прост ще пия бира

без тойлетна и без мивка,

но пък евтина почивка!