Студена е нощта,

обгръща ме с тъмното си було,

пълна тишина,

страшна е пустошта.

Окована във веригите си бягам

нагоре към издигнатата зелена ливада,

отново теб да чакам.

Под звездите лягам,

когато студът се врязва в мен,

ръцете ми отново стават лед.

Усещам самотата,

сливам се с природата

и в един момент, незабелязала,

отново сърцето ми съм прерязала,

ала не с плач посрещам раните дълбоки,

а с лека усмивка впивам сълзите си жестоки.

Под звездите мога цял живот да чакам,

докато не започна отново към теб да бягам.

Ала те са толкова вълшебни,

с блясъка си изпълват душата ми,

вече непотребна, прашна, застояла,

в скръб утаяла.

С една черна роза, впита в гърдите ми,

прерязващи тялото ми бодлите ѝ,

стоя под звездите

и не чакам утрото, а теб -

дори всичко да е станало неразтопим лед.