Полека есента умира
Полека есента умира,
на скута си я залюлял,
подрънква седемструнна лира,
ветрецът от тъгата бял.
И песента му я приспива,
в съня си тя е тъй красива,
в последния си земен ден.
А той се моли и в Всемира,
отеква тихата му жал.
В гърдите му не се побира,
любов, която би изпял.
Но виж, сълзата милозлива,
в бял скреж по бузата застива,
а вятърът е съкрушен.
Наднича зима, зад стобора
очаква да ѝ дойде ред
над есен улици и хора,
да спусне бял воал от лед.
Тя зимата си е такава,
животът просто продължава,
снегът вали така студен.
И няма вятърът опора,
залита, безутешен блед.
Врабци напразно му говорят
и хвърлят му в очите смет.
И глух за птичата гълчава,
полека в мъката изтлява,
самотен, плачещ, угнетен.
Денят на весел пак се прави,
сърцето всъщност го боли.
Непостоянни хорски нрави
и уж разбира, но дали.
Градът е уж с душа корава,
но дъжд в стъклата засиява,
сълзи в стиха му нероден.
А пролет любовта ще слави,
щом зимата сбере поли.
Ще цъфнат пак поля, дъбрави
поточе ще заромоли.
Тревата росна ще стаява,
щурчета, Богу за прослава,
ще литне вятър окрилен.
Пчела ще люби пак полето
и птички ще летят.
И чувство, някога отнето,
ще буди този свят.
И влюбени ще скитат в рая,
открили любовта накрая,
и вятърът ще е блажен.
Ще спира някъде, където,
от обич ласкаво блестят,
очите сини на небето,
в далечен, влюбен необят.
Любов и щастие желая,
на този дълъг стих на края
и ето, толкова от мен.
Читателю, все пак се мая,
успях ли обич да извая,
или до смърт си отегчен.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados
Радвам се!
