Стоя сам със снимка твоя във ръка,

свил се в ъгъла на стаята ми тъмна.

Боли и очите тъжни плачат.

Крия се, не желая да ме виждат.

От нищото очаквам телефонен звън,

макар да знам, че мракът няма телефон.

Да се изправя не искам и не мога,

там в ъгъла страха ми ме притиска.

Страх от тази стая да изляза,

страх към слънцето отново да погледна.

Защото знам, че просто го няма -

и то със тебе помръкна.

Сякаш бавно лъчите му крачеха,

с теб във хоризонта изчезваха.

Сега приех, че полярни ще са моите дни,

пък дано без слънце по-малко да боли.

Из улиците като сянка ще се скитам,

чужди погледи да не привличам.

Погледът в земята все ще е скован,

че очите твои къде ще са, не знам.

Бавно уча се без тебе да живея,

но болката сърцето ми увива, като змия.

Трудно е, ала ще се справя, зная,

и някой ден от ъгъла ще стана.

Тогава спомените избледнели ще изхвърля

и слънцето с усмивка ще прегърна.