Поникога

31 may 2019, 16:22

Poesía

582 1 2

Когато искам да съм зла

и просто ставам себе си,

когато се направя на красива

или се крия с дни от слънцето

когато нямам грим

или съм рошава

и щорите са мойте дневни дрехи,

тогава, в празнотата на прозорците

и в тихото на прашната ни улица

и в неначенатите ни ремонти,

и още по непочнати излитания

се смирявам, смирявам се, аз просто се смирявам...

и в душата ми отеква само мъката,

от разрушеното със думи...

и шепот от неделните камбани

на храмове, в който не пристъпваме

и никога не палим даже свещи

и още по', поникога не се венчахме...

Тогава се намирам между думите,

на неизречените ни обети

и ги прегръщам до полуда... и стават мен

и аз съм тях...

вградена в сянката на няколко куплета.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.