Поникога
Когато искам да съм зла
и просто ставам себе си,
когато се направя на красива
или се крия с дни от слънцето
когато нямам грим
или съм рошава
и щорите са мойте дневни дрехи,
тогава, в празнотата на прозорците
и в тихото на прашната ни улица
и в неначенатите ни ремонти,
и още по непочнати излитания
се смирявам, смирявам се, аз просто се смирявам...
и в душата ми отеква само мъката,
от разрушеното със думи...
и шепот от неделните камбани
на храмове, в който не пристъпваме
и никога не палим даже свещи
и още по', поникога не се венчахме...
Тогава се намирам между думите,
на неизречените ни обети
и ги прегръщам до полуда... и стават мен
и аз съм тях...
вградена в сянката на няколко куплета.
© Евгения Илиева All rights reserved.
