Веднъж във царство Портокалия, сред дива джунгла, жега, кал,
в съседство с царство Бануналия родил се дивен портокал.
Огромен, жълто-портокален, ала с усмивка на лимон,
от вятър силничък погален, напуснал своя тънък клон.
Но как така да се получи, че падайки от своя трон
без грешка никаква улучил минаващия чичо Слон.
А слонът не че се постреснал - той стар бил, а пък и добряк,
но портокалът се отплеснал, търкулнал се до речен бряг.
"Сега съм тук, ще си царувам на хладно ще ми е добре,
кората ми не ще да жулят досадни, тъпи зверове..."
И както кипрел се и хвалел "не ще ме никой изяде",
към него слязло ожадняло едно кафявичко биче.
Любезно то било и рекло: - Защо до тук дошъл си пеш?
А портокалът все си бае: - Не смей дори да ме допреш!
Аз ида много отдалече и имам знатно потекло!
Та виж ме, че съм с царска дреха, обшита с бисер и злато!
- Защо говориш заядливо? - бичето рекло търпеливо,
Въобще не искам да те ям, защото фукльо си голям!
Тъй днес, и утре, и след ден със слона, зебрата, глигана...
Задето груб бе, заядлив, накрая "царят" сам остана.
Но цар ли дълго беше той? От мантията златно-жълта
дори и слънцето се скри, и сам на сянка и на влага
безславно глупчото изгни...
Това се случи в Портокалия, сред дива джунгла, жега, кал,
и в кал превърнал се след време нафуканият портокал... 


                                                                                                          1994 г.