Гримирана, напудрена, напета, с усмивка

поглеждам огледалото пред свойта мивка,

свалям пласт след пласт,

отделям чуждото и виждам

косата руса не била,

раменете нямали крила,

дори очите не били

това, което мислиш ти.

За миг разбирам, че боли,

не виждала съм свойте рани.

Дали е истина грозна,

или от заблудата е по-помпозна?!

С пудрата не ще ги излекувам...

А така да тръгна, дори и не сънувам.

И какво сега да правя?!

Не мога всичко да забравя.

Скрита, на своите обърнах гръб,

раните дали ще излекувам - пълна скръб...