Гримирана, напудрена, напета, с усмивка
поглеждам огледалото пред свойта мивка,
свалям пласт след пласт,
отделям чуждото и виждам
косата руса не била,
раменете нямали крила,
дори очите не били
това, което мислиш ти.
За миг разбирам, че боли,
не виждала съм свойте рани.
Дали е истина грозна,
или от заблудата е по-помпозна?!
С пудрата не ще ги излекувам...
А така да тръгна, дори и не сънувам.
И какво сега да правя?!
Не мога всичко да забравя.
Скрита, на своите обърнах гръб,
раните дали ще излекувам - пълна скръб...
© Антония Тодорова Всички права запазени