През сенките на щастието

Преследвах ли го, то ли ме избягваше? 

Не знам, но някъде по пътя, 

логично вече спрях да се надявам,

че има друго чувство вместо мъка... 

А щастието тъй не ме попита. 

Не ме потърси в мигове удобни. 

Сълзите ми така и не опита - 

горчаха ли, a бяха ли любовни?

И аз се лутах сам в разнопосочия, 

със взор към всяко мъничко движение. 

В дъжда прелял от локвата в поточе, 

отнесло се по своето течение... 

Аз виждах даже танците на вятъра, 

вълните как се раждат още чувах, 

преди да са утихнали във пясъка 

и своя бряг преди да забленуват. 

Усещах с всяка пора от плътта си, 

живота как се впива в мене целия, 

макар да се предрешваше смъртта, 

на булката с покровът. (Онзи белия) 

Забравил бях ухания и цвят,

вкуса на задоволството от сладост. 

Все камъни и кръстове чертах,

на хора, дето будят в мен ненавист... 

Но вече не преследвам и не търся, 

и крача във синхрон с духа на времето. 

Напред за два живота се набързах,

а този - теб дано не ми отнеме! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

15.04.2024