Приказка за съня
Сънувах, че вървя в гората:
тъмно бе, бях съвсем сама,
озъртах се, търсех следата
за да открия пътя към дома.
И в миг дочух нежна песен
съзрях безкрайна зеленина,
тъгата ми изчезна, по-весел
и прекрасен стана ми съня.
Хора срещах, така различни,
а сред тях приятели открих,
забравях болки, тегоби лични.
Красив сън, чак се просълзих.
Ала сълзите си не прикривах,
за първи път от тях силна бях,
вълнувах се, синева откривах,
аз птица бях, високо полетях.
Много обич сетих, но и болки
във мен кънтеше чуждата тъга.
И съпреживявах хорски мъки,
долавях чувствата, всяка съдба.
Обичах хората, аз бях обичана
виждах всеки порив, като свой.
И от тези чувства привличана
живеех си така във света мой.
Добре ми бе, но идваше зората,
аз трябваше съня да прекратя.
Не исках, взирах се в луната,
единствена надежда бе ми тя.
Поривите губех постепенно,
раздяла бе настъпващия ден.
Изгрева дойде и устремено
ятото отлиташе, ала без мен.
Това бе сън, живот нереален,
един копнеж за доброта, блян,
ласкав допир до миг сакрален,
искан, но оставащ неизживян.
(а)
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Анета Саманлиева Todos los derechos reservados
