Небето, от слънце пробито,

застанало горе над нас,

пропуска през своето сито

лъчите с топлинен атлас.

А облаци в бели премени

се мъчат лъчите да спрат.

А сенките земни, засмени

през нивите пряко секат.

А вятърът леко подухва

И гали листата със дъх.

Тревата гальовно усуква.

над свежия порести мъх.

И тука се пролет събужда

В полета, в гората, в реки...

А ЗИМАТА  – сякаш пък чужда,

се спуска по късни стрехи.

И слънце цветята разгърди.

Ухае на пролет, нали?

Зимата пак се разсърди:

до капчица тя се смали.