Запознах се с теб и се обърна моят ден,

до вчера ми изглеждаха нещата само сиви,

а после моите очи на любовта във плен

и делника и празника намираха красиви.

Започнах тънки сметки да кроя,

какво да правя, за да бъдеш само моя,

във мислите си смел съм, ту пък се боя,

загубих в нерешителност и на съня покоя.

Започнах да минавам често покрай вас,

дано се случи нещо, някакво си чудо,

по цели вечери стоях – до късен час,

таях се аз като крадец – сърцето биеше залудо.

Веднъж припадна нежна лунна нощ навън

и не разбирах как при толкова сребро,

се готвеше градът за своя морен сън,

единствен вятърът ме галеше с перо.

А аз съм се качил на дървесна корона

в очакване на първата ни среща,

дано да се покажеш ти за малко на балкона,

отправих аз към Бога и молба гореща.

И Той ме чу – край вас прелитна късно птиче

и запечатах гледка рядка във душата,

в пердето вплиташе се сянка на момиче

и не отстъпваше по нежност на Луната.

И мислех да си тръгна, ала ти пердето дръпна,

усетила бе сякаш, че застанал съм на пост,

във мен нахлу отново радост тръпна,

макар, че беше невъзможно да ти бъда гост.

В прозореца видях лика ти оживен,

особено, когато своя взор към мен обърна,

излишно е да казвам, колко бях ощастливен,

защото много исках да те зърна.

Слезе да се видиш ти за кратко с мен

и разменихме си прегръдка и целувка,

ще помня до смъртта си този ден,

за мене беше първи трепет – нямаше преструвка.

Поех полека пътя си към старата си къща,

но мислех не за сън, а само за любов,

защото спомена към тебе все ме връща,

на младини подвластен всеки е на силния му зов.

Така и не успях да мигна през нощта,

прегръдката усещах – нежноват венец,

радостен и свеж посрещнах сутринта,

по-бодър и от отпочинал младенец.

Ти беше първата любов на младостта ми,

че беше кратка тя във тебе нямаше вина,

срещнах аз по-късно чувства и във други дами

и вече се усмихвам щом те спомена.