Запознах се с теб и се обърна моят ден,
до вчера ми изглеждаха нещата само сиви,
а после моите очи на любовта във плен
и делника и празника намираха красиви.
Започнах тънки сметки да кроя,
какво да правя, за да бъдеш само моя,
във мислите си смел съм, ту пък се боя,
загубих в нерешителност и на съня покоя.
Започнах да минавам често покрай вас,
дано се случи нещо, някакво си чудо,
по цели вечери стоях – до късен час,
таях се аз като крадец – сърцето биеше залудо.
Веднъж припадна нежна лунна нощ навън
и не разбирах как при толкова сребро,
се готвеше градът за своя морен сън,
единствен вятърът ме галеше с перо.
А аз съм се качил на дървесна корона
в очакване на първата ни среща,
дано да се покажеш ти за малко на балкона,
отправих аз към Бога и молба гореща.
И Той ме чу – край вас прелитна късно птиче
и запечатах гледка рядка във душата,
в пердето вплиташе се сянка на момиче
и не отстъпваше по нежност на Луната.
И мислех да си тръгна, ала ти пердето дръпна,
усетила бе сякаш, че застанал съм на пост,
във мен нахлу отново радост тръпна,
макар, че беше невъзможно да ти бъда гост.
В прозореца видях лика ти оживен,
особено, когато своя взор към мен обърна,
излишно е да казвам, колко бях ощастливен,
защото много исках да те зърна.
Слезе да се видиш ти за кратко с мен
и разменихме си прегръдка и целувка,
ще помня до смъртта си този ден,
за мене беше първи трепет – нямаше преструвка.
Поех полека пътя си към старата си къща,
но мислех не за сън, а само за любов,
защото спомена към тебе все ме връща,
на младини подвластен всеки е на силния му зов.
Така и не успях да мигна през нощта,
прегръдката усещах – нежноват венец,
радостен и свеж посрещнах сутринта,
по-бодър и от отпочинал младенец.
Ти беше първата любов на младостта ми,
че беше кратка тя във тебе нямаше вина,
срещнах аз по-късно чувства и във други дами
и вече се усмихвам щом те спомена.
© Константин Цанков All rights reserved.