Разбрах
Изстина стаята
за миг
и се разплакаха
парчета невъзможност
по стените.
Изгубил
бледите ми
опити за нежност,
дъждът се раждаше
в косите ми
самотен.
Безбрежно
се топях във всеки стон
от думите,
белязали душата ми.
Звънливото
на струните в нощта
се късаше
във празни оправдания.
И черни
ще са ми ръцете,
гребейки въглища
на времето от избата;
да си запаля огън,
да гори
последното ми топло
за през зимата.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Геновева Христова Todos los derechos reservados
