Oct 14, 2008, 9:55 AM

Разбрах 

  Poetry » White poetry
1203 0 32

 

 

 

 

Изстина стаята

 

за миг

 

и се разплакаха

 

парчета невъзможност

 

по стените.

 

Изгубил

 

бледите ми

 

опити за нежност,

 

дъждът се раждаше

 

в косите ми

 

самотен.

 

Безбрежно

 

се топях във всеки стон

 

от думите,

 

белязали душата ми.

 

Звънливото

 

на струните в нощта

 

се късаше

 

във празни оправдания.

 

И черни

 

ще са ми ръцете,

 

гребейки въглища

 

на времето от избата;

 

да си запаля огън,

 

да гори

 

последното ми топло

 

за през зимата.

 

 

 

© Геновева Христова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??