РАЗКАЯНИЕ

От няма болка цялата съм синя,

като небе с препердени очи -
разкъсана от птиците коприна.
И кой ли ще я заличи...

От синя болка цялата съм няма.

Прегризвам устни – да я затая.

Кръвта, която в гърлото я няма,

задавя рукналата тишина.

Превърнала крилете си в жарави,

окрилена от всеки свой замах,

и чужди, и приятели предадох,

отритнах ги, препънах  се във тях.

Дърветата по пътя си разплаках

и изведнъж така ми достудя -

в цъфтежа скриваха наболата си  младост,

аз в сенките им – своята вина.

И все от синя болка,

                              пак съм няма…

Как прошка да поискам!

                                                 От кого?

Бодат крилете ми –

                               осакатени врани,

направо в божието око.