Мисля си след извървени пътища
за времето останало пред мен,
аз да тръгна по пътечка мъничка
и само цветен да е моят ден.
Да мога да избягам надалече
и нищо, че ще бъда пак сама.
Звездите да ми светят късно вечер,
завита от небето да заспя.
В зорите билки дъхави да бера,
да ги направя на красив венец
и пак усмивката си да намеря,
забравила за вчера – само днес…
Да бъда птица литнала в небето –
птица, но не с пречупени крила,
и с онзи порив днес отново, дето
издига ме над цялата земя.
Да спра до някое поточе бистро
а то, забързало се закъде,
да се наплискам със водата чиста
да нося безметежност в моя ден.
Дали ще мога аз така – едва ли.
без трепети, без майчина сълза
и без мечта политнала в безкрая –
това не искам и не мога - знам.
Ще тръгна, ще въздишам и ще мръзна.
По моята пътека ще вървя.
Със зимата във мене да замръзна,
но себе си да съм, дори сама!...
© Ани Иванова Todos los derechos reservados