Тези релси
ограбващи,
дълги безкрайно,
отвеждащи.
Със железни сърца,
мълчаливо разделящи,
сиво изглеждащи.
Убиващи стъпките,
хоризонта, осеян с надежди.
Тези релси... толкова чакащи.
И зловещи.
Ти стоеше и там, във косите ти,
слънце блестеше.
Твърде хубаво беше. И в девствено бяло
снегът ни валеше.
Тези хвърлени във снега ръкавици,
тези паднали шапки!
Тези дълги прегръдки, хаотични коси
и горчивите-сладки
изречения, недомлъвки, шеги и мълчания.
Тези думи на приятелство, случайни признания...

„Не си тръгвай, приятелю.
- Ще се върна.”
После мълчание. Бяла самота ни обгърна.

И часовникът биеше, биеше - сърце механично.
Аз изпаднах във смърт.
По-жестока от просто клинична.
Тези релси
толкова тъжни,
сами и студени.
Тези сиви пътеки на страх
между тебе и мене.
Тези релси,
толкова търсещи
уютна гара.
Влакът тръгна. Часовникът бие.
Потретя, повтаря.

„Върни се, приятелю”.
Снежно мълчание.
Със сребро е посипана гарата. И с отчаяние.

Тези релси са кръвните линии
под нашата кожа.
В мене вечно ще ги има.
Дали и при теб е възможно?