Ноктюрно за една сирена
Сто години с гласа си надиплях скалистия залив.
И моряци хиляда навеки останаха тук...
Колко кораба спряха край мен, ала пак запустяло,
като черна жалейка, леглото ми мръзне от студ.
За сирените пеят се песни мечтано-лирични,
но от първо лице никой нищо не знае за мен...
Всеки залез разпускам косите си – вече привично,
като мрежа рибарска, да чакат поредния плен.
А го виждам в съня си – моряка с очите лазурни,
дето в тях ще потъна и болките в мен ще заспят.
Този, който с ръцете си мъжки без страх ще се гмурне
към дълбокото дъно на моя нерадостен свят.
Ще направи съпруга от мен, благоверна и кротка.
Ще ми стъкне огнище – да сгрея сърцето от лед.
И повратно разкъсал веригите свои, животът,
по вода ще поеме спокойно и тихо напред.
Изтощителна вече е тази безсмислена лудост –
да си сам. Като вълк единак. Като скот. Като бяс.
Но отдавна за мен няма друго. И рязко се будя…
Бягай бързо, моряко, преди да извия пак глас!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Миглена Миткова Todos los derechos reservados
