Стисках дълго дъжда, вятър леден люлеех
във две шепи от липси, да забрави сърцето.
Изброих есента с листи, дето пилеех
по застлания друм на една самота.
Ала как ще забрави това, що обича,
затова без да мисля разплисках дъжда,
и потече река, като цветна палитра
по клепачите сънни на мойта душа.
Безпосочният вятър пак намери пролука.
Приюти се във моите длани,
и се стопли, а после дълго над хребета
във посоките търсеше смисли. ...