Самодивска сянка

Полунощ вещаеше магия в мрака

и ухаеше на златно утро, напоено със лечебна сила-

той легна на тревата, за да ги почака

и да види тайната обвита в перлени премени, която всяка беше скрила...

Скрит и той бе зад бодли на гъста драка,

ала време дълго мина и унес го понесе-

само съчка под гърба му що затрака,

го пробуди и сънят му се разнесе.

Музика пролази до ушите му в нощта

в миг той забрави спомени, любима и загуби време,

нежна длан докосване с целувка завеща,

а само с поглед сърцето му можеше да вземе.

В кръг застанаха една до друга и лумна огън от земята

запяха тихо песен мистична и той утихна във въгленови очи,

вода до жар потече и цветя поникнаха им във краката:

- Шшш... тихо, момко, сега магията ще видиш- само замълчи...

Венци оплетени от горски билки

в жарта легнаха, от главите си свалиха

редиха заклинания за жени, мъже, чеда във люлки и родилки

с живителната сила на Земята венците заредиха!

Вкараха ръце във живите огньове

и пламнаха косите в лунно слънце,

сълзи покапаха във Еньови дворове

и от всяка си покълна лековито зрънце...

Една отдели се и при него отиде

дари му своя магичен венец:

- Нека той при тебе да иде

и силата да върне на твоя младенец!

- Вещици сме някога наричани-

в самодивски дрехи с горски имена,

на смърт от зли очи обричани, 

а всъщност ние пазим хората и техните чеда!

- Всеки в самодивския ни поглед изпада във омая,

но това е за да запазим мистиката на Земята в тайна-

за свят единен на горски вещици и хора аз мечтая,

но вие да го заслужите няма... Или може би съм твърде крайна?...

- Имаш болно дете и не за мене си тука

вземи венеца, положи го в неговата гръд,

а сега махни се, ще имаш сполука

обърни ми гръб, излез от самодивската сянка отвъд!

***

Слънце окъпа се в ароматна роса и изгря-

тях ги нямаше, но споменът във въздуха шептеше

неговото дете в този ден оживя...

а в умът му глас непознат все още ехтеше...