Мълчиш... Седиш си тихо и мълчиш,
а мене ме разкъсват урагани!
Главата ми се пълни със мъгли,
притисната във потните ми длани...
Мълчиш... И аз мълча... А в мен крещи
една неосъзната неизбежност...
Мълчанието всъщност не боли,
боли от непонятната небрежност,
с която сложи всичко под капак
и просто продължи, а аз се давя,
аз не успявам - падам, ставам пак,
опитвам да потегля, да забравя... ...