Синьо Злато

"Ще поемеш толкова дъх,

колкото ти е отредено.

Всяка по-малка глътка

от теб е са̀мо причинена."

Помня - каза ми свенливо.

Докато отново въздух

не ми достигаше. От сиво.

Сив дим, увил се тъкмо

Около сива любов. Несподелена,

сива есен, едва надигаща глава.

Аз обаче единствен тон ще взема

за нашите сиещи, обагрени лета.

И този тон, и само него ще оставя

само тук, на теб да прецениш.

Това дали е тъй сива любовта ни,

приятелска ли е? Или е стих.

"Ще дишам. С теб. Напук.

Обаче колкото ми отредиш.

Ще се нося върху твоя юг.

Този, знаеш. В твоите очи."

Отговорът ми. Не бе звънлив.

Нямам глас на птиче ято.

Докато обмисляш тона сив,

За миг искам още да е лято.

"Ще дишаш? Е, добре тогава.

За миг реших, че сивото говори.

Не ми оставяй коз в ръкава.

Уста си имам, тя не ще да спори."

Сарказмът беше като последен

стон на издъхващо, крилато,

в две очи побиращо се. Песен,

от погледи. Наше синьо злато...