След болката е ред на прошката
Изля отровата си в мен, ала не спря.
Накъса на парченца всеки хубав спомен.
Разби сърцето ми, а после разпиля
в ридания във мене всеки ритъм.
Отломките след теб ги друг събра,
но счупената стомна все протича,
като неспирен дъжд на есента...
Защо ли ти разказвам стара притча?
За болката, за любовта. За младостта
през пръстите на сито, как изтича.
Не знаеш ти, как пуста самота
обръща стари страници, и как ги срича.
Не знаеш, как нахлува и съня
все призори, преди да се разсъмне.
И с всеки ден умира по една мечта,
и няма как отново да се върне.
Така ме раздроби, че вече се пилея
от слънчеви лъчи на светлина.
Като звезда в небето бавно зрея,
която някога ще се превърне във Вселена.
В пространството, знай нищо не се губи.
Ще се отмие болката, а любовта,
простила всичко пак ще се сдобие
с най-белите си ангелски крила.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Евгения Тодорова Todos los derechos reservados
