Слепота

Какво пък, ослепях за красотата...

в глинената, лепкавата кал в земята.

Исках обич, обичта си бяла давах,

във олтар живеца си човешки все полагах.

Разпръсквах с извор, капки любовта,

а през вените кървящи вледенееше злостта.

И през камъка покълнах в крехко цвете,

душата си събирах в дланите си... двете.

Какво пък, и мъртва да бъда, опитах.

Бездната с надежда тайно взирах.

Зная ли.. и там с видното не случих,

но пък самодивска жилка в дар получих.