Слепота
Слепота
Какво пък, ослепях за красотата...
в глинената, лепкавата кал в земята.
Исках обич, обичта си бяла давах,
във олтар живеца си човешки все полагах.
Разпръсквах с извор, капки любовта,
а през вените кървящи вледенееше злостта.
И през камъка покълнах в крехко цвете,
душата си събирах в дланите си... двете.
Какво пък, и мъртва да бъда, опитах.
Бездната с надежда тайно взирах.
Зная ли.. и там с видното не случих,
но пък самодивска жилка в дар получих.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ванина Константинова Всички права запазени
