Слепота
Слепота
Какво пък, ослепях за красотата...
в глинената, лепкавата кал в земята.
Исках обич, обичта си бяла давах,
във олтар живеца си човешки все полагах.
Разпръсквах с извор, капки любовта,
а през вените кървящи вледенееше злостта.
И през камъка покълнах в крехко цвете,
душата си събирах в дланите си... двете.
Какво пък, и мъртва да бъда, опитах.
Бездната с надежда тайно взирах.
Зная ли.. и там с видното не случих,
но пък самодивска жилка в дар получих.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ванина Константинова Все права защищены
