В предутринните вопли на копнежа
изгрява тялото ти - странник
в средната земя на любовта
с отстреляно сърце и коси
от кули водопадни.
С крехкото си тайнство на ледените устни
ме кръщаваш,
в горестните пазви на твоята вяра да изтлея
и се изливаш в усмивката ми безкрайно
като коленичил сняг,
докато не остане нито снежинка от теб,
докато зимата не припадне омилостивена.
Нежна е тъканта на твоите думи,
с които усмихнато възпламеняваш
съвършеното пълнолуние на тъгата ми,
тъй дълго ваяно в седемте ми самотности.
Нима ти си тази, която
с усърдието на планински бриз
се опитваше да завърже светложълта панделка
на моите все още нестоплени стремежи?
Нима ти си тази, която хвърляше
сърцето си във всички посоки,
за да ме търси, намери и отведе
сред маковете на несбъднатите мечти?
Ела тогава и озари пoследната,
немигаща и толкова дълга нощ,
прекрачú съня на непокътнатия ми праг,
а после ще приз/к/овем слънцестоенето
да бди над сенките ни.
Завинаги.
© Marielli De Sing Todos los derechos reservados