16 jun 2022, 9:34  

Среща

  Poesía » Otra
1.6K 14 45

 


На среща поканих те, майко, след седем години.
След седем години - завършен космически цикъл.
Дали ще успеем да кажем за всичко преминало,
или пък не искаме в лютите рани да бъркаме.

 

Седиш срещу мене. Наричам те "майко". Все още.
Седя срещу тебе и питам се - аз ли съм тука?
Лицата си гледаме, ала косите разрошени
ни влизат в очите и пречат целта да проучим...

 

Не виждам лицето ти. Моето също не виждаш.
Седим и мълчим. И се чудим какво да си кажем...
А може би имаме стари вражди за зазиждане
и стари обиди, които не сме доизказали...

 

И стари вини да изравяме в детските спомени,
които и двете ни трайно са днес променили,
че дълго се правихме с тебе, че нищо не помним,
ала всяка от нас от горчилка не се е измила...

 

Всяка в свойто сърце е скътала красивия спомен -
за мечтата-дете. 
И мечтаната приказна майка.
Но мечтата в очите не бликна - сълза неотронена -
да се спусне надолу - сломена, добра и разкаяна...

 

Но очите са сухи. Сълзите си гълтаме гордо
и се правим, че всичко е същото, както по-старо му...
Аз се правя, че всичко е супер! И пълна съм с ордени.
Ти се правиш, че всичко е трудности, болест и старост...

 

И улавям се, както в онези далечни години,
че се правя на силна.
По-силна, отколкото мога.
А у тебе отново - пак тази тъга неотминала
по далечни години, облечени целите в розово...

 

Сваляй картите! Чуваш ли! Вече не те разпознавам.
И не зная какво във душата си тайничко криеш!
Но усещам - не искаш във минало ти да разравяш.
Предпочиташ лъжи от горчивата чаша да пиеш.

 

Пък и аз изкривена съм трайно във твоите представи
и не знаеш коя съм!
Дали дъщеря си познаваш!
Не желаеш да сложим на масата - всичко наяве.
Не желаеш за грешките - ти, или аз да узнаем.

 

И си тръгваме чужди.
И вече по-чужди от всякога.
Няма път между нас.
Няма близост, ни чувства, ни спомен!
И не зная дали ще се видиме повече някога.
Всяка тръгва си същата -
празна -
в света си огромен...

 

Ах, дано завали, да изтрие в душите ни всичко.
Ако не - ще ни дебне, когато останем самички!

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Антоанета Иванова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...