Взирам се в твоята снимка,

чакащ и вярващ, тя да оживее.

Умът ми казва, че е тясна примка,

но сърцето да се откаже не смее.

Кога за нас ще бъде късно,

когато времето заплаче?

Не вярвам вече в себе си,

стихът ми за тебе ридае.

Очите ти в съня ме изгарят,

нереално е колко реални са те.

Косите ти съблазнително галят,

извади ме от това бездънно море.

Заклещен от твойта усмивка,

съществуването ми за теб ще умре.
Разкриващ незнайни божества,

но всъщност колко незнайни са те?

Като глухарче полетя и скъпата надежда,

губи ми се оттенъкът на твоето лице.

Душата, мила, знай, никой не упреква,

аз обичам те, а ти още даваш ми криле.