На пътя стоя сама

в главата ми мисли летят,

въртят се, преплитат се,

безизходни пътища правят.

Наивно спокойствие държи ме, 

а в мозъка хаос ме руши.

Не мога от страх да избягам,

опитвам се, но падам, оставам.

Не чувам гласове да подтикват,

няма ръце, които да хвана,

очите ми премрежени в сълзи остават,

на тишината вечен другар съм.

Думи нямам, гласът ми изчезна,

неволно отворих уста веднъж,

чужди ръце запушиха я силно,

притиснаха я, заключиха я с ключ отдавна изгубен.