Душата е стъкло.

И през стъклото

се вглеждам в тези светове крайпътни,

но виждам лошо.

Може би защото

стъклото е издраскано и мътно,

защото като острие елмазно

оставя всяко нещо своя диря,

а милиони остриета разни

сноват по старата душа, не спират –

събития, приятелства, измени,

неясни пориви, житейски драми,

светът у мен, светът около мене

– надежди, чувства, клетви и измами;

случайни думи, срещи неизбежни,

неверни истини, фалшиви ноти...

Чертае времето с ръка небрежна

дълбоки браздулици по стъклото

и ясният му блясък помътнява,

повърхността е матова, неравна.

Надраскана, душата ослепява,

а драска острият елмаз отдавна.

И все по-трудно различавам вече

прелитащите светове крайпътни

и хоризонтът, странен и далечен,

е бледа сянка зад витрина мътна.

Но седнал сам зад сляпата витрина,

докосвам всеки белег по стъклото

и в тъжните дълбоки драскотини

чета следите ясни на живота,

които през годините минават

и в старата душа оставят диря –

черта позор, черта невярна слава,

черта безславно рухнали кумири;

бразда любов, неясен щрих измама,

чертица вяра, рано осланена...

Светът навън е мит, или го няма,

но тези дири са света у мене.

И аз съм благодарен за това, че

дълбае по стъклото в мен елмазът

и в миг на радост, и когато плаче

душата стара, и когато мрази;

и в сумрака на дните си нелеки

по тези дири – стари или нови –

по щрихите, по раните-пътеки

живота си разчитам като повест.

И нищо, че в стъклото мътно-бяло

не виждам хоризонтите зелени –

назад, като в обратно огледало,

сега пътувам през света у мене.