Глуха уличка. Къщичка в бяло.

Дъжд вали. Пак студено е вън.

О стъклото носленце опряло,

през прозореца гледа навън

малко, бяло момиченце – цяло

се усмихва и пляска с ръце

и в прозореца-огледало

свети бялото му личице!

А на пътя, пресипнал, сред мрака

се поклаща и пее човек...

в миг два фара прорязват тъмата

и отнасят човешкия звек!

Черен труп върху тъмната уличка,

черна сянка се вайка без глас.

Личицето, изпъстрено с лунички,

се отдръпва и плаче на глас!

- Аз не съм го убивал, за Бога!

Той лежеше напряко пиян! -

обясняваше после с тревога

черна сянка, прегърбена, там.

Глуха уличка. Къщичка в бяло.

Върху стълба пред нея, отвън,

малка лампа блести оттогава.

Дъжд вали... плаче в мрака навън!