Глуха уличка. Къщичка в бяло.
Дъжд вали. Пак студено е вън.
О стъклото носленце опряло,
през прозореца гледа навън
малко, бяло момиченце – цяло
се усмихва и пляска с ръце
и в прозореца-огледало
свети бялото му личице!
А на пътя, пресипнал, сред мрака
се поклаща и пее човек...
в миг два фара прорязват тъмата
и отнасят човешкия звек!
Черен труп върху тъмната уличка,
черна сянка се вайка без глас.
Личицето, изпъстрено с лунички,
се отдръпва и плаче на глас!
- Аз не съм го убивал, за Бога!
Той лежеше напряко пиян! -
обясняваше после с тревога
черна сянка, прегърбена, там.
Глуха уличка. Къщичка в бяло.
Върху стълба пред нея, отвън,
малка лампа блести оттогава.
Дъжд вали... плаче в мрака навън!
© МАРИАН КРЪСТЕВ All rights reserved.