Чък-чък  клавиатурната машина,

погледът впит и прегънат гърба,

минутата е час, денят – година,

наоколо същите натоварени хора, останали без лица.

Скърцат столове

и само един е прав,

онзи, който стяга окови

и той роб на тоз занаят.

Тежест е това... За кого ли работя?

Обичам да се трудя, но е сизифов труд,

щом без любов от нужда го правя

и лесно съм заменим за някой друг!

Какво се случва навън...

Грее ли слънце в паркове, градини?

Душата ми копнее за онзи звън,

дето се чува по есенните килими.

Поглеждам през прозореца,

в гърдите ми искра,

свободно се вее пряпореца,

прелитат птички, ята.

Запалих се цял,

пламнах като факла,

не съм за работата умрял,

някой ме погледна и ахна.

Отведнъж  изправих се с трясък,

 право хукнах през вратата,

чу се подире ми крясък,

нямах контрол над краката...