Лунните лъчи се спряха в топлата вода,

бавно плаваме върху реката, наша е нощта.

Полъха към мене носи, твоят нежен аромат,

нямам аз към теб въпроси, ти направи ме богат.

Искам аз да се протегна, да докосна и усетя,

да се сгуша там до тебе, да намеря аз утеха.

Но оставя ли греблата, страх ме хваща и не смея,

тоз момент така вълшебен, не, не мога да го пропилея.

Вече час не съм продумал, но ти казвам толкоз много,

ти ме гледаш, аз съм влюбен, няма болка и тревога.

Времето за нас е спряло, няма дни или години,

с теб ще плавам, с теб съм цяло, но моля те сега, прости ми.

Твърде хубаво е вече, нереално, непонятно,

сън си, знам, и си далече, това е чувство неприятно.

Но пусни ме да дивея, да те искам и копнея,

в този сън не ме затваряй, остави ме да живея.

Обещавам, ще те търся, и, кълна се, ще успея,

ще те намеря и прегърна, ще те любя и ще запея.

Ще ме чуят небесета, ще ме знаят на земята,

любовта ми е безкрайна, ще достигне и Луната.

И тогава не насън, ще те нося на ръце,

в лодка аз ще те откарам, там, до моето сърце.

Че водата е спокойна, мълчалива и достойна,

тя ще види любовта ни, две души, в едно събрани.