Три сестри...

Три сестри...

Жената Пролет седна на брега.

Очите ѝ в безкрая се стопиха.

Прегърна тихо своята сестра –

Жената Есен.

Двете се вглъбиха.

Прошепнаха си истинни слова.

Невидимата радост разпиляха.

Сред златните нападали листа

те песните на Лятото допяха.

А то ги гледаше, като в мъгла.

Нали им беше брат от старо време.

В невидимата звездна тишина

на път реши вълшебен да поеме

Обърна се и просто я видя –

сестрата Зима – волна, снежнобяла.

В крайморската смълчана синева

Снагата ѝ високо бе изгряла.

Помаха Лятото и отлетя.

В следите си посипа нежност

В усмивката си скъта Пролетта –

любимата сестра.

За вечност...

А после дъжд от облак заваля.

Посоките невидими се скриха.

Заспа за дълго майката Земя.

Мечтите ѝ в небесното попиха.

27. 10. 2016 г.

Елица