Тунел, а всъщност... арка над вратата.
Обръщам се да те потърся някъде извътре,
но е дълбоко. Дълго, като мрак, 
от който няма никакво измъкване...
И се повивам с мъка напосоки, 
а дланите ми те опипват толкоз сляпо, 
запомнили в детайли, до жестокост, 
че ти си плът, душа и необятност... 
Но теб те няма, а аз стоя на прага, 
където тишината ми говори. 
Небето гледам и не се надявам. 
(Смирен съм, колкото и непоко́рен.) 
Тунели. О, аз съм минал хиляди! И светят. 
Там, в края по ръба ми на безсилие. 
Помежду влюбени илюзии на лесното 
и болки от реалност. В изобилие... 
Ще дойдат нежности и блянове, копнежни. 
(Аз пак повтарям, че не вярвам в чудото.)
Капан е светлината на надеждата - 
тунелът на една любовна лудост... 

Стихопат. 
Danny Diester 

03.01.2022