Тунел, а всъщност... арка над вратата.
Обръщам се да те потърся някъде извътре,
но е дълбоко. Дълго, като мрак,
от който няма никакво измъкване...
И се повивам с мъка напосоки,
а дланите ми те опипват толкоз сляпо,
запомнили в детайли, до жестокост,
че ти си плът, душа и необятност...
Но теб те няма, а аз стоя на прага,
където тишината ми говори.
Небето гледам и не се надявам.
(Смирен съм, колкото и непоко́рен.)
Тунели. О, аз съм минал хиляди! И светят.
Там, в края по ръба ми на безсилие.
Помежду влюбени илюзии на лесното
и болки от реалност. В изобилие...
Ще дойдат нежности и блянове, копнежни.
(Аз пак повтарям, че не вярвам в чудото.)
Капан е светлината на надеждата -
тунелът на една любовна лудост...
Стихопат.
Danny Diester
03.01.2022
© Данаил Антонов Все права защищены