Беше тя на спирката до мен,
с очи- искри и устни -ален клен!
Вървях, подминах я и спрях.
От душата ми излезе само „Ах!”
И така по мъжки, напълно вцепенен,
стоях далеч, но се чувствах в неин плен...
Гледах я обожаващо – засрамен...
вятърът играеше със нейните коси...
И мислих си: „От какво ли съм направен,
че страхувам се да я срещна със очи!?”
И тогава , по божи план или случайност,
тя обърна се към мен!
Извърнах погледа си жаден,
нормално- почувствах се смутен!
И макар да я коопнеех от сърце,
умът ми започна да реди:
„Спри! Не можеш! Тя не ще те разбере!”
И всяка последваща му дума, на мойта смелост навреди....
Погледах я за още малко, от далече,
но страх ме беше да се приближа уви!
Беше толкова красива , не жена ами душа!...
Но разбирах, че е късно вече –
„ Изпусна я, нали?!” – сърцето рече
и закрачих със въздишка към дома!...
© Добромир Иванов Todos los derechos reservados