Беше тя на спирката до мен,

с очи- искри и устни -ален клен!

Вървях, подминах я и спрях.

От душата ми излезе само „Ах!”

И така по мъжки, напълно вцепенен,

стоях далеч, но се чувствах в неин плен...

Гледах я обожаващо – засрамен...

вятърът играеше със нейните коси...

И мислих си: „От какво ли съм направен,

че страхувам се да я срещна със очи!?”

И тогава , по божи план или случайност,

тя обърна се към мен!

Извърнах погледа си жаден, 

нормално- почувствах се смутен!

И макар да я коопнеех от сърце,

умът ми започна да реди:

„Спри! Не можеш! Тя не ще те разбере!”

И всяка последваща му дума, на мойта смелост навреди....

Погледах я за още малко, от далече,

но страх ме беше да се приближа уви!

Беше толкова  красива , не жена ами душа!...

Но разбирах, че е късно вече –

„ Изпусна  я, нали?!” – сърцето рече

и закрачих със въздишка към дома!...